Созопол-градът на любовта...

   Тази година,за 14 февруари,с любимия решихме да не си подаряваме червени сутиени,гащи на сърца и други ненужни неща,а решихме да си подарим екскурзия до Созопол.Тъй като,любимия имаше изпит точно на 14 февруари и то не по какво да е,а по химия ( която,лично на мен,ми убива всякакво желание за празнуване),та затова отложихме пътуването за почивните дни около 3-ти март.Добра идея беше това,повече дни далече от къщи и повече нови места за разглеждане.
  Тръгнахме на 4-ти март,на пътя беше спокойно,нямаше много коли и бързо стигнахме Бургас,където обаче ни чакаше гръмотевична буря и градушка.Ето малко фото:

  Не можахме да постоим много в Бургас,пък и нямаше смисъл,времето никак не беше подходящо за разходки.Тръгнахме към Созопол,а пътят беше осеян с ледени топчета :) Пристигнахме и заваля,затова се скрихме в Пицария "Жоан" и хапвайки в приятна обстановка се наслаждавахме на залива,който беше красив,независимо от дъжда:

   Някои хора казват,че зимата,морето било грозно и страшно-вече втора година ходя на морето през зимните месеци,като първия път беше през декември на Балчик,мисля,че или обичаш морето всякога или винаги ще му намираш кусур...
  Бяхме се поизсилили с поръчката (очите са по-големи от глада,понякога),та се наложи да си додъвкваме пицата в хотелската стая.Спахме като къпани,дори самата близост с морето ме кара да се успокоявам.
  На другия ден,решихме да идем до блатото Алепу,което е близо до Созопол,там блатото никак не ни впечетли,но пък плажът Алепу ни взе акъла.Блатото не можахме да огледаме,духаше и беше доста студено,но по плажчето се разходихме,посъбрахме мидички и рапани,порадвахме се на пясъчните дюни и липсата на хотели,заведения и изобщо цивилизация.Плажът се наричал още и Шофьорския плаж,тъй като покрай него минава пътя към Приморско.Няма значение как се нарича,зарекохме се-лятото сме там.Макар,че много повече и двамата харесваме северното черноморие.Тук,любимият ми събира мидички...

   След като посетихме тая красота,вече бяхме доволно гладни,затова решихме да си намерим заведение с изглед към морето и да хапнем нещо морско,а какво по морско от мидички..ака се озовахме в "Боруна",където ни нагостиха с мидички каварма,докато гледахме морето.

  За наше щастие,времето реши да се пооправи и се отправихме към замъка в Равадиново.Малко по-иначе си го представях аз,но пак беше вълнуващо.Преди всичко трябва да кажа,че времето за посещение на това място е лятото,тогава,вероятно от разлистените дървета и отвсякъде бликащата вода,няма да си личи,че това всъщност е една строителна площадка.Иначе е красиво,ще стане още по-красиво,когато дойде лятото.Строяли го от 20 години,надяват се до 3 да е завършено.Ето и малко красота от там:

   Преди да си тръгнем оттам,постояхме при Елза-пазителката на замъка.Прекрасно и добродушно куче,великанката Елза ни облиза и нацелува,а ние и обещахме да се върнем лятото с нещо специално за нея.

   Времето се беше оправило и се върнахме в Созопол,помотахме се из тесните улички на Стария град,пихме чай,поръчахме си неизменната пица,но този път в кутия и се отправихме към хотела.

  На другата сутрин се отправихме към "Света Агалина",скален феномен в близост до Созопол.Оттам не ни се тръгваше,толкова красота,слънце,море и скали.И там си обещахме да се върнем,този път за по-дълго.

  Врящото море край "Света Агалина" ни изпрати с тъга и с обещание за още...Трудно се върнахме на пътя,още по-трудно откъснахме очи от отдалечаващото се море,за да влезем в горите на Странджа,на път за местноста Бакърлъка.За пръв път навлизах в тази планина,беше вълшебно-хареса ми,както харесвам и нашата Родопа планина,почувствах се у дома си :) Има нещо магично в спокойствието й,в шума на вятъра и песните на птиците,ще се върна...
  Гледката от мястото,на което се е намирала старата крепост е удивителна:

 Земята и морето като на тепсия,в краката ни,а зад нас е омайната гора и птичите песни.Медни рид или Бакърлъка е място,което си заслужава да се посети,а лятото ще е още по-невероятно,когато всичко се раззелени,а морето стане още по-светлосиньо.
  Оттам потеглихме към Бургас,който ни изпрати слънчев и приветлив,не като на идване:

 Така завърши нашето пътуване,отново с пица,в Пицария "Палас" на ул.Богориди  в Бургас и после магистралата и пътя към дома.Е,отбихме се и в бургаското Джъмбо,то без това може ли...

Природозащитен Център “Източни Родопи” гр.Маджарово или един по-различен Рожден ден

  Днес,в този студен ден,свита в люлеещия стол и увита с одеала,разглеждах снимки от изминалата година и пътуванията ни.Стоплих се от спомена за Кара дере,Иракли,любимият ми Бургас,Дуранкулак,Белоградчик,Широка лъка,Добринище,Шабла и много други места,на които ме отвя вятърът на новия живот,но едно място е сособено специално за мен и с него ще ви занимая днес.
    Много обичам да ходя на палатка,досегът с природата е толкова зареждащ и всякога,когато имам възможност с удоволствие се отдавам на тази си страст,едвам дочакала да се постопли.Имах голяма мечта да прекарам един мой рожден ден сред природата,но съм родена на първи май,и времето в този ден рядко е подходящо за бивакуване навън.Споделих това си желание с моята половинка,и тъй като 2015 г. се оказа доста топла през месец април,решихме да се възползваме и да отидем на палатка,като все пак изберем подходящо място,където да бъде приятно навън през нощта.
   Мястото беше изненада,аз не бях ходила там.Минахме през красиви селца.природата беше зашеметяваща,светът се събуждаше за нов живот и сякаш всичко дишаше топлия живителен въздух,след зимния  си сън.Минахме през самия град Маджарово,който ми се видя някак пуст и изоставен,тъжно дисхармониращ с настроението,което вдъхваше околната природа.По-късно разбрах,че основният поминък на местното население вече не съществува и сега разчитат само на животновъдство,по-слабо на земеделие и на туризъм,което обясняваше пустотата и чувството за изоставеност.И все пак,мястото носи толкова покой,там времето сякаш е приятно спряло...
  Денят беше прекрасен и беше запознал с цели две торти,но истината е,че си нямах и идея къде отивам и когато пристигнах-онемях:

  Гледката,както виждате,е удивителна.Такова величие на природата,рядко съм срещала-отвесните камъни,по които гнездят лешояди,контрастиращата с тях топла река,гостоприемната гора,разстлала сянка,точно на мястото,където очите се уморяват от отблясъка на слънцето върху белокаменния плаж...Нямах думи,изненадата си я биваше :)
  Разпънахме палатките в началото на гората,на една височинка,така че нищо да не пречи на гледката ни и се впуснахме да разучаваме нашия малък"остров".Бяхме сами,като едни робинзоновци,влачехме сухи клони от гората и със затъващи крака се гонехме по малкия пясъчен плаж,а времето беше прекрасно за навити крачоли и къси ръкави.
  Забравих да ви кажа за нашия срамежлив посрещач-още на пътя,ни посрещна едно красиво костенурче,но се оказа срамежливо и ми  разреши да снимам само костюмчето му:

 Плажът малко ни раздразни,защото времето беше измамно топло и все пак беше рано за къпане:

Интересни камъни видяхме и събрахме по този плаж.Красиво си беше поиграла реката с тях,причудливи цветове и форми им беше дала,за радост на окото и сърцето.








   Когато дойде вечерта и се уморихме от обикаляне,запалихме огън и си сипахме по едно за мое здраве.Нощта се оказа топла и светла.Бяхме улучили пълнолуние,заради което обаче,най-емблематичните обитатели на този рай-лешоядите,решиха,че тази нощ не е никаква нощ,и заблудени от светлината навън,цяла нощ се надвикваха с ехото си.
   Затова,на другия ден,същото толкова топъл като предишния,се поддадохме на топлината на слънцето и пясъка под краката ни и подремнахме на плажа:

           Дойде време за тръгване и някак тежко и с нежелание събрахме палатките.Угасихме тлеещия огън,заличихме всички следи от пребиваването си и с тъга напуснахме "нашия"малък рай.Обещахме си пак да дойдем,когато е много по-топло и когато ще можем да се разхладим във водите на вълшебната река.
   Поехме по обратния път,за да разберем,че в този край чудесата не свършват никога.,Видяхме крава,която се криеше от слънцето в изоставена спирка:
 Последният обитател,когото срещнахме преди да напуснем границите на този пролетен рай,беше едно гущерче,

   То любопитно ни наблюдаваше от тревичките край пътя и явно ни се чудеше,накъде сме тръгнали и защо имаме толкова тъжен вид,в този прекрасен и слънчев ден.Нямаше откъде да знае,че напускаме неговата земя със свито сърце,за да я заменим с един бетонен ад,в който е единствената надежда за оцеляване е споменът и вярата,че ще има поне още един път...