Природозащитен Център “Източни Родопи” гр.Маджарово или един по-различен Рожден ден

  Днес,в този студен ден,свита в люлеещия стол и увита с одеала,разглеждах снимки от изминалата година и пътуванията ни.Стоплих се от спомена за Кара дере,Иракли,любимият ми Бургас,Дуранкулак,Белоградчик,Широка лъка,Добринище,Шабла и много други места,на които ме отвя вятърът на новия живот,но едно място е сособено специално за мен и с него ще ви занимая днес.
    Много обичам да ходя на палатка,досегът с природата е толкова зареждащ и всякога,когато имам възможност с удоволствие се отдавам на тази си страст,едвам дочакала да се постопли.Имах голяма мечта да прекарам един мой рожден ден сред природата,но съм родена на първи май,и времето в този ден рядко е подходящо за бивакуване навън.Споделих това си желание с моята половинка,и тъй като 2015 г. се оказа доста топла през месец април,решихме да се възползваме и да отидем на палатка,като все пак изберем подходящо място,където да бъде приятно навън през нощта.
   Мястото беше изненада,аз не бях ходила там.Минахме през красиви селца.природата беше зашеметяваща,светът се събуждаше за нов живот и сякаш всичко дишаше топлия живителен въздух,след зимния  си сън.Минахме през самия град Маджарово,който ми се видя някак пуст и изоставен,тъжно дисхармониращ с настроението,което вдъхваше околната природа.По-късно разбрах,че основният поминък на местното население вече не съществува и сега разчитат само на животновъдство,по-слабо на земеделие и на туризъм,което обясняваше пустотата и чувството за изоставеност.И все пак,мястото носи толкова покой,там времето сякаш е приятно спряло...
  Денят беше прекрасен и беше запознал с цели две торти,но истината е,че си нямах и идея къде отивам и когато пристигнах-онемях:

  Гледката,както виждате,е удивителна.Такова величие на природата,рядко съм срещала-отвесните камъни,по които гнездят лешояди,контрастиращата с тях топла река,гостоприемната гора,разстлала сянка,точно на мястото,където очите се уморяват от отблясъка на слънцето върху белокаменния плаж...Нямах думи,изненадата си я биваше :)
  Разпънахме палатките в началото на гората,на една височинка,така че нищо да не пречи на гледката ни и се впуснахме да разучаваме нашия малък"остров".Бяхме сами,като едни робинзоновци,влачехме сухи клони от гората и със затъващи крака се гонехме по малкия пясъчен плаж,а времето беше прекрасно за навити крачоли и къси ръкави.
  Забравих да ви кажа за нашия срамежлив посрещач-още на пътя,ни посрещна едно красиво костенурче,но се оказа срамежливо и ми  разреши да снимам само костюмчето му:

 Плажът малко ни раздразни,защото времето беше измамно топло и все пак беше рано за къпане:

Интересни камъни видяхме и събрахме по този плаж.Красиво си беше поиграла реката с тях,причудливи цветове и форми им беше дала,за радост на окото и сърцето.








   Когато дойде вечерта и се уморихме от обикаляне,запалихме огън и си сипахме по едно за мое здраве.Нощта се оказа топла и светла.Бяхме улучили пълнолуние,заради което обаче,най-емблематичните обитатели на този рай-лешоядите,решиха,че тази нощ не е никаква нощ,и заблудени от светлината навън,цяла нощ се надвикваха с ехото си.
   Затова,на другия ден,същото толкова топъл като предишния,се поддадохме на топлината на слънцето и пясъка под краката ни и подремнахме на плажа:

           Дойде време за тръгване и някак тежко и с нежелание събрахме палатките.Угасихме тлеещия огън,заличихме всички следи от пребиваването си и с тъга напуснахме "нашия"малък рай.Обещахме си пак да дойдем,когато е много по-топло и когато ще можем да се разхладим във водите на вълшебната река.
   Поехме по обратния път,за да разберем,че в този край чудесата не свършват никога.,Видяхме крава,която се криеше от слънцето в изоставена спирка:
 Последният обитател,когото срещнахме преди да напуснем границите на този пролетен рай,беше едно гущерче,

   То любопитно ни наблюдаваше от тревичките край пътя и явно ни се чудеше,накъде сме тръгнали и защо имаме толкова тъжен вид,в този прекрасен и слънчев ден.Нямаше откъде да знае,че напускаме неговата земя със свито сърце,за да я заменим с един бетонен ад,в който е единствената надежда за оцеляване е споменът и вярата,че ще има поне още един път...